Няма да говоря за годините по ‘татово време’, а за онези години, които ме карат да се замислям и да бъда поне малко по-добър. Онези години, през които всичко беше толкова чисто, прозрачно и истинско – поне за нас, тогавашните деца.Нека да започна с игрите, които обожавах и нямах търпение да започна да играя… и да не спирам. Помня как се събирахме пред блока в градинката всички приятелчета, без никакви проблеми, задължения, освен да обядваме манджата на бабите си и слизахме да започваме приятелските си игри. Събирахме се 20-тина дечица, разделяхме се и играехме онази игра, при която се правят два отбора и единият търси другият отбор, докато не намерят и последният. Винаги съм бил най-изобретателен и труден за намиране. Винаги се качвах по дървета, криех се зад старите коли, лягах в храстите, цапах се, но толкова наивно и истинско, че ми идва да изляза сега от вкъщи и да се метна на тревата. Липсва ми жмичката, тази игра, която ни караше да тичаме все по-бързо докато този, които играеше ролята на търсещия останалите брои до 20 да речем. Липсват ми ръчно направените дървени лъкове от дядо ми, които, когато ходех на село ми угаждаше постоянно, за да се чувствам щастлив – тогава щастието в това се разпростираше, а не в това какво кара някой, колко пари има и т.н. Липсва ми това, че не трябваше да мисля, когато правя нещо, дали е най-правилното и дали прави лошо впечатление на някой – това сега е фикс идея на всички. Какви ли са в очите на даден човек? Обръщах старият и червен леген наопаки, върху него слагах мандарини, които преди това бях обелил, слагах ги в една пластмасова бяла чинийка и до тях – пластмасова виличка и така си представях, че съм си направил страхотна вечеря и че съм независим. Ех. Липсват ми прекарването на новите години при баба ми и дядо ми. Как родителите ми ме оставяха там, за да ходят някъде и там също имах приятели. Истински приятели, не от онези фалшивите или виртуалните, както сега повечето.
Приятелите, които имах тогава сега почти не можеш да ги познаеш. Не говоря единствено за външния вид, а за характерите им, за ценностната им система, за това, което ги кара да се смеят, за това, което ги кара да са щастливи. Преди бяха добрите хора. Бяха невинните деца. Обожавах ги. Играехме футбол пред блока непрестанно, ожулените колена изобщо не ни пречеха да продължим да вкарваме голове. Споделяхме си, шегувахме се и помня, че никога нямаше онази детска завист, за която сега много хора говорят. Никога не бяхме си позволявали да коментираме семейството на някой, така цветущите псувни не присъстваха в речника ни. Никога не сме използвали чуждото нещастие, за да се чувстваме нещо повече от другите. За нас беше най-хубавото нещо да ни заведат родителите ни на някой ресторант. Тогава се чувствахме адски доволни и щастливи. Докато пътувахме до мястото, на което щяхме да ходим, просто треперех от радост, от вълнение.. Всички се защитавахме, когато някой, без да иска счупи прозорец всички се мълчахме и никога не сме издавали кой го е направил, за да сме съпричастни и истински приятели. Тогава това се оценяваше, тогава не беше срамно, твоят приятел до теб да те обича, така искрено и човешки. Тогава беше и толкова приятно да слушаш по-големите какви теми обсъждаха, да се заяждаш с тях, да ги ‘биеш’, а те да ти се радват, че си около тях и че всичко е наред. Радвах се, когато се прибирах да видя всички приятели от блока, именно пред него. Помня как ходехме цялата банда до бензиностанцията или вулканизатора, за да ни напомпат топката и никога не ни искаха пари, а се радваха, че тичаме, спортуваме и имаме желание.
Сега, сега се чудя как от всички тези неща, които бяха за мен лично перфектни, всичко това се превърна в това, което е в момента. Материализъм, надменност и без покрито самочувствие. На мнение съм, че всички се раждаме равни и така си отиваме от този свят. Само, че изкривеното мнение и виждане над нещата на повечето хора в момента ги кара да се опитват да бъдат абсолютно нещо повече от останалите хора. Един гледа да купи дори и с последните си пари по-хубава кола, не за да и се кефи, защото е с по-добри параметри от дадена друга, а за да е с нещо повече, ако така може да се каже, от някой друг. Да е по-бърз, по-гледан от изкуствено мислещите мъже/жени. Друг отива във фитнеса, за да направи страхотно тяло, за да излезе с потник на заведение вечерта и да го гледат и да ахкат и охкат по него. Идолите вече не са ни добрите музиканти от добрите бг групи, пеещи за хубави и човешки отношения, а престъпниците в повечето случаи. Ако не са престъпници, ще са фолк певици с адски изкуствени тела, като започнем от силиконови гърди и устни и завършим при махането на вежди и т.н.. Сега фикс идея е през деня да се отиде на фризьор, маникюристка, през магазините, за да може вечерта да изглеждаш най-добре от останалите жени, за да те гледат мъжете и да говорят колко страхотна си. Но не се стига до опознаването по-нормалния начин, както ставаше преди години. Преди се общуваше чрез думи, разговори и интересни събеседници. Сега просто тази роля играе визията. Друго нищо не е важно.
На мен лично ми писна от псевдо мутри, дилъри, играчи, бройкаджии, жени, които се правят на мъже, хора със самочувствие, което няма никакво покритие. Писна ми от цялата тази помия. Липсва ми и искам да се върне онова време, което ме караше от най-малкото да се усмихвам и да се чувствам кристално спокоен.
Липсват ми онези с прозрачната опаковка чипсове, които ни правеха адски мръсни, но се радвахме, когато имахме възможност да ги похапваме. Така и не се научих да беля семките с уста, а само с пръстчета. Адски ‘болно’ ми беше, шегуваха ме приятелите, но аз и така не се научих.
Бяхме деца, живота беше игра..
Дано някога се оправим, както ние, така и държавата, защото когато няма държава, няма и истински народ..
Прекрасна статия! Много силна, много въздействаща и много истинска…… Липсва това време…….
Радвам се, че ти харесва, Томи!
Страхотна е много меко казано. Не я дочетох, защото ми стана много мъчно, ама много. Гледам си детето как расте пред телевизора или компютъра и не знам какво да направя. То просто няма с кого да си играе както ние играехме. И… не мога да пиша повече, а и не искам…
Altie
Само ние може да промени това. Колкото и да пишем и да си спомняме и да ни гони носталгията, най-добрия вариант за нас самите и за децата ни е, именно промяната на това което е в момента. Хващай детето и обиколете страната. Показвай му забележителности, зариби го по някакъв начин, ще видиш как няма да се сеща за компютрите, освен за средство за комуникация с приятели и то рядко.
Много добър материал, прочетих го с интерес, но на места си копирал някои абзаци
. Иначе времената наистина са такива и все пак: „Когато спечелиш нещо, не знаеш какво губиш.“ и обратно.
Извинявам се за пускането на втория коментар, под копирал имам впредвид, че се повтарят.
Вицове, ползвах програма за редактиране на текст и за оформяне и при редактирането се е получи някакъв дублаж, каточели.
Годините не са си отишли Цеци, ние сме се променили. Всичко е в нас, но вече хората правим други неща, гледаме от изпадналата америка и копираме оттам най долнопробното.
Защото нямаме лидери, култуни, духовни, социални.
Но на никой не му се занимава с това. И за това няма да и да има кой да „върне хубавите години“ и да ни направи отново спокойни и невинни.
off (ползвал ли си Slovnik Express за редакция на текстове? най-добрата е)
И на мен ми липсва това време!
Страхотна статия.
Много се радвам когато прочета нещо човешко и искренно в нета, защото 99% от писанията и коментарите са пропити от псевдо интелигентноист и стремеж да сме най-оригинални в доводите си.
Нека се усмихваме всеки ден поне веднъж и да псуваме веднъж по-малко и това никакво усилие ще ни направи по-добри и нас и всичко около нас.
Поздрави
Антоне, радвам се, че си оценил статията ми с твоя коментар. Годините си отидоха и в повечето от нас си отиде и добрината и това да я показваме.
/офф не съм я ползвал
Вили, радвам се, че и ти си оценила подобаващо статията. Пуснал съм я именно за хора като теб, за да я оценят и да можем да се върнем поне за малко назад.
Цеци,невероятна е статията. Изключително дълбоко ме докосна. И на мен ми липсва това време. Този фалшив свят понякога ме кара съвсем да се отчайвам от хората, но се радвам, че има и такива като теб,които да ми дават сили да вярвам. Бъди винаги толкова истински човек!
Благодаря ти, Марианке.
Лошото е не че мечтаем, а че май няма да можем да върнем това време. Това време, което ни кара сега да треперим от радост само като се сетим, какво остава ако живеем в него..
И аз не знам какво да кажа… Бях дете допреди 10-12 години, и макар ти да не разказваш за същото време, мога да ти кажа, че в малкият град нещата и тогава бяха такива… Играехме мач по цял ден, играехме на топчета (джамбели им казваме тука), сглобявахме разни неща, правехме се на инженери, конструктори, следотърсачи и какво ли още не! Помня че до 3-4 клас сме играели на криеница и на гоненица. Така и не мина лято, през което да не напълним шишетата от кетчуп и майонеза и да се намокрим целите… И тогава имаше видео игри, накрая и компютрите излязоха, но нас като че ли по-слабо ни влечеше… Беше ни по-добре да седнем на бордюра, и всеки хванал пакетче семки от 20 стотинки, да чоплим и да си правим мохабет. Златни бяха тия години! С детската си наивност сме правели бели, ах, колко много бели… Или пък като крадяхме плодове. Крадяхме не е точната дума – на нас ни се ядеше и просто си взимахме
Но бяхме деца! И колкото и да ни се караха, колкото и да ни дърпаха ушите и да ни биеха, всички знаеха, че ние сме просто деца и не го правим от лошотия. Има тука един комшия, който слива узряла не можеше да си скъса човека 
И все ни се караше, а ние брулехме ли брулехме…
Златни са тия години
Аз съм на 19, имам брат на 9. Като гледам брат ми как расте – пред компютъра, пред телевизора, не му се учи, шкембенце още отсега пуснал… Жал ми е за това дете, защото то никога няма да изживее онова детство, което имах аз. А времето му вече почти изтече… Жалко е също, че и после ще бъде обграден от алкохол, цигари и наркотици, и ще трябва да бъде много разумен и да се пази от тях. По наше време като че ли нямаше чак толкова много…
Детство мое…
Страхотен коментар, Вал.
Това е положението за жалост..
Невероято… просто нямам думи .Много се радвам че напоследък има все повече хора които си спомнят за точно това време и не ни позволяват на нас останалите да го забравим…..Благодаря
НЯМА ПО-ДОБРИ ГОДИНИ ОТ ОНЕЗИ, В КОИТО ВЛИЗА И МОЕТО ДЕТСТВО. ПРОЧЕТОХ СТАТИЯТА И, ЧЕСТНО КАЗАНО, СЕ РАЗПЛАКАХ! МНОГО МИ ЛИПСВА ОНОВА ВРЕМЕ. НИКОЙ НЕ ВЯРВАШЕ В МАКСИМАТА „ЧОВЕК ЗА ЧОВЕКА Е ВЪЛК“. А СЕГА ВСИЧКИ СА ТАКИВА. ОЗЛОБЕНИ, ЗАТВОРЕНИ В СЕБЕ СИ ДРЕБНИ НЕЩАСТНИ ХОРИЦА, КОИТО ЗАВИЖДАТ НА ДРУГИТЕ ДОРИ И ЗА ТОВА, ЧЕ ТЯХНОТО НЕЩАСТИЕ Е ПО-ГОЛЯМО! НО БРАВО НА ТЕБ, ЧЕ ВСЕ ОЩЕ ИМА ХОРА, КОИТО ТЪГУВАТ КАТО МЕН ЗА ОНОВА ПО-ХУБАВОТО ВРЕМЕ!
Хо-хо-хо ;д още преди да прочета статията се запознах със ситуацията и искам да споделя, че и мойте години бяха невероятни, но частично озаетени с видео игри, но не е било мания, както беше 13-16 години. На 17 започна да ми се пълни развива акъла от личен аспект и се сетих за годините, в които сме цъкали футбол по цял ден, чертали сме си „авто писти“ и сме бутали колички по тях, кър, криеница* (без нея не може) и прочее. В днешно време с какво се забавляват децата?
Харесва ми да се съберем много хора на едно място, да запалим наргиленце и да отворим лаф до никое време или да накацаме някоя беседка и да метаме карти (разбира се с бира ;д ) Е, това ще е за сега, а като прочета статията ще се надявам да имам mood-a да се обобщя 
- наблюдават възрастните и се стараят да подражават, но уви…
#1 пропушват рано
#2 пропиват се
#3 наркотиците – ще дойдат като им писне да сецат и запиват до зори.
Макар и да пропилях две итнересни години пред компа, то поне съм вкусил от истинския живот и се стремя да се върна към него, но хората, които се намират в спектъра са мега зарибени и не знам как да ги избавя от простотия?! Разбирам да почетат, початят, да поиграят някоя забавна игра за да убият време от деня, но ограничението им пред компа не ми оставя шанс, овен да екскплоатирам и аз моя (с полезни материали) и игри, но в съчетание
опа.. с няколко бързи корекции ще ме разберете по-ясно* извинявам се за грешките, но не видях поле за редакция ^^
Искам ги тези години,за жалост сега няма с кой да скачам на ластик и да играя федербал,няма с кой да крадем зелени ябълки или сливи.
А иначе съм щастлива,че децата в моето село и до сега играят на криеница,тичат,карат колела,а зимата се пързалят с найлони-защото е най-весело.Нека детето в нас продължава да живее,независимо,че другите се опитват да го убият,защото ги е яд,че го пазим.
Успех на всички и хайде някой да се навие да скачаме на ластик-какво като съм на 28……
istinata e ,4e vsi4ki stanahme falshivi hora,makar i da ne si go priznavame vsi4ki
Istinata e ,4e vsi4ki stanahme falshivi hora(nqkoi pove4e ,drugi po-malko),makar4e ne si go priznavame vsi4ki!